Тайнственият замък-Rollplay

Това ми хрумна днес, надявам се да ви хареса. Героите са общи.
Ето и историята долу-горе:"
Идеята е следната- късна майска вечер, на една улица пристига ново семейство. Момиче и момче от съседите, решават да отидат и да се запознаят с тях. Докато са там, те виждат нещо странно! На отсрещната улица където всички постройки се намират на доста метри по нанадолнището, леко недостъпни заради дървета те виждат до един от новите хотели някакъв стар замък. До сега никога не са го виждали, макар да живеят от мн време там. Замъкът свети, все едно се дига пиршество в него. Съседските момче и момиче, решават да тръгнат по баира надолу, но стъпвайки върху тревата, те виждат как разстоянието от замъкът се е увеличило двойно и затова се връщат.
На другия ден съседското момиче отново поглежда надолу, но вместо замък вижда хотел с басейн, а точно на онова място няколко огромни стари дървета.
Момичето решава да отиде и да разучи обстановката...Но в своето пътуване разбира, че много неща не са такива каквито изглеждат!
"

(Ето го и началото, съжалявам че е много дълго, но не успях да го съкратя повече.)

-Викторияяяяяя! Викиии, хайде побързай!
-Добре деее! Ей сега идвам, изчакай само да си сложа молив за очи!
-Не отиваме кой знае къде! Те са ни просто нови съседи! Това са две къщи по-нагоре по улицата!
-Ех, ама значи! Добре де, слизам, Петре!
По стълбите заслиза момиче с дълга до кръста права, кестенява коса и светли кафеви очи. Тя бе облечена с черни дънки, които покрай джобовете имаха избродирани червени рози.
Момичето прескочи последните две стъпала и се метна с разтворени ръце към момчето, което я чакаше долу. Той я погледна укорително, но после се засмя и той също я прегърна. Тя го пусна и оправи зелената си блузка, след което му кимна да тръгват. Двамата излязоха на улицата. Тъкмо се смрачаваше, но не бе много студено тъй като все пак бе края на месец май.
Новото семейство разтоварваше мебели и кашони. Виктория и Петър се приближиха, но не смееха да прекъсват усилената работа. Зад тях обаче се чу глас:
-Здравейте, кои сте вие?
И двамата се обърнаха почти светкавично, там бе момиче на към 19 години, с дълга до рамената къдрава коса и синьо - зелени очи. Момчето онемя, но веднага след като се съвзе си пооправи яката на ризата си и се усмихна широко. Неговите сини очи не можеха да се откъснат от нейните.
- Здравей! Аз съм Виктория!- намеси се приятелката на Петър и подаде ръка напред за да се здрависа.
Другото момиче се усмихна:
-Аз съм Аниола! Приятно ми е!
След това настъпи тишина, а Вики погледна приятеля си. След като забеляза хипнотизирания му поглед, погледна нагоре ( тип поглед “Ох, тези момчета”)
и проговори вместо него.
- Това е Петър, най-добрият ми приятел! На 19 години е, аз пък съм на 17! Съседи сме от доста години!
Аниола подаде ръка на момчето и той веднага я улови. Тримата решиха да се отдалечат от къщата и да говорят на спокойствие. Те минаха на отсрещната улица и погледнаха надолу. (по простата причина, че всички къщи и постройки там се намираха на надолнище) Пред тях се ширеше малка полянка и дървета.
Вече се бе мръкнало и се виждаше, само там където светеше.
Виктория се загледа в далечината и видя, нещо, което до сега не бе виждала- някакъв огромен, стар замък, изграден от черни камъни. Той целия светеше.
- Петре, виж натам!- посочи тя. Той, както и другото момиче погледнаха и също видяха замъка.
- Никога не съм го виждал преди, Вики!- потвърди приятеля й. Вики и Петър пристъпиха към поляната, замъкът не изглеждаше много далеч. Само, че веднага след като пристъпиха и разстоянието сякаш се увеличи двойно, та и повече и те се върнаха. Цяла вечер Виктория се въртя и не успя да заспи и на другия ден, тя стана и излезе за да види замъкът отново, но за нейна изненада, там вече имаше само няколко огромни стари дървета, а до тях се намираше голям нов хотел с басейн.
- И ти ли дойде!- каза Аниола, а другото момиче се стресна, защото не очакваше, че зад нея има някой.
- Просто...
-...го няма!- довърши Ани.-Да, знам...в смисъл видях.
- Искам да ида там!-каза решително Виктория. Аниола външно никак не се бе изненадала, все едно е знаела. Тя обаче попита:
-Сигурна ли си че го искаш?
-Да!
- Тогава ще ти помогна, ще се наложи да вземеш някои неща, преди тръгването, но Петър ще ти помогне!
-Той едва ли ще дойде!
-Защо?
-Защото го познавам и знам как ще реагира!
И Петър наистина не искаше, но Аниола поговори с него и в крайна сметка реши да помогне на най-добрата си приятелка.
- Елате с мен!-каза Ани на двамата.
Те се изкачиха по вътрешната стълба на Аниолината къща. На последния етаж в дъното имаше една малка стаичка. Тримата влязоха вътре, а там седеше доста възрастен човек на около 80 години. Той стана и им се усмихна.
-Доведох ги за да им кажеш, какво трябва да вземат!-усмихна се Ани.

Момчето и момичето стояха като зашеметени. Какъв по д*****те беше тоя дъртак, откъде се беше пръкнал, и откъде можеше да знае какво им трябва...
-Виктория, нали не мислиш да отидеш облечена така?-прекъсна хода на мислите им старецът
-Откъде знаете името ми?!?! - уплашено отвърна момичето и се скри едва доловимо зад рамото на Петър, но той усети тежкото й дишане и се изнерви. Какъв беше тоя, който си позволяваше да разбутва спокойнияим животец
-Тя ви пита нещо, господине.
-Някои въпроси ще останат без отговор, отговорите още не са си намерили път към вашето съзнание. Умовете ви още не могат да поберат това, което след време ще ви се струва, че сте знаели откакто се помните. У вас има много енергия деца, но не каква да е. Усещам излъчването ви. Вие сами ще намерите пътя. Аз засега само ще ви подскажа посоката, но оттам нататък сами ще трябва да утъпквате пътеките си.
Петър и Виктория стояха още по-слисани от преди малко. Не бяха вдянали и думичка от цялата тази лекция. Информацията беше в главите им, но и най-явната нишка от целия смисъл им убягваше. За какво говореше той?
-Кое не е ясно? - попита Ани като видя ошашавените им физиономии
-Да започнем с кое е ясно... - колебливо промълви Вики
-Добре, кое е ясно?- попита отново Ани
-Честно казано нищо. - решително и малко заплашително отвърна Петър, сякаш се опитваше да замаскира детинското си недоумение зад демонстративна мъжественост- кви ги дрънка тоя - с последните си думи дори добави и малко повечко нападателност, за да утвърди позицията си (на недоумяващ) lol!

Старецът обаче беше прозорлив и го постави на мястото му
-Не се ежи, момче, опитвам се да ви помогна. Ще се изразя кратко и ясно - сподавена въздишка издаде Вики, сякаш си отдъхна, че няма да се наложи мозъкът й да експлоадира преди да разгадае недомлъвките му - за да отидете в замъка, ще трябва да си подберете хубава трайна храна, удобни дрехи и обувки, топли завивки, много търпение и оптимизъм. Вики, ти вече забеляза, че колкото повече отиваш към хоризонта, толкова повече той ти бяга. Пригответе се за дълъг поход. Може да срещнете хора(дори и не точно хора, въпреки че така ще ви изглеждат), но не трябва да се плашите от тях, не те са ви проблемът. Земята сменя релефа си, движи се под вас. Възможно е да заспите на поляна и да се събудите под някое дърво или до река... да се надяваме не и В река Razz

Вие трябва да поддържате посоката си. Това е вашата грижа. За щастие живеете в ерата на технологията и ще можете да си позволите компас, предполагам Тайнственият замък-Rollplay 643813

Но ако храстите не ви позволяват, не упорствайте, няма смисъл, само ще се забавите и надерете. Заобиколете малко. Те имат своя цел и освен ако не случите на омагьосани храсти, в което силно се надявам, няма да попаднете на нищо животозастрашаващо...
-Човече, няколко пъти споменаваш надеждите си да не бъдем убити едва ли не... ъ... не че нещо ама... има ли такава вероятност?!
-Не ставай смешен, Пешо, невиждаш ли, че се шегува! - сопна се Ани. Явно държепе на старчето и не искаше да бъде обвиняван в зли помисли или нещо такова
-Страхувам се, че не е точно така, Ани - отвърна мъжът - Веднъж когато човек види замъкът, той вече просто трябва да го търси в съзнанието си. Той е като нещо, което можеш да видиш само без да искаш, но веднъж забележиш ли го, не можеш да се отървеш от гледката, освен ако не се усъмниш в нея. Тази несигурност и колебание също го карат да багя от вас, затова от вас зависи колко ще се скитате докато го стигнете.
-Извинете, но това не отговаря на въпроса дали ще умрем - плахо се обади Вики, която всъщност имаше напредък, вече не пелтечеше и гласът й се чуваше като повече от шепот. Първото стряскащо впечатление от старецът явно вече избледняваше.
-А,да... ами аз не ви познавам, но щом Ани е преценила, значи вие сте добри деца, което означава, че най-вероятно и гората ще мисли така и няма да иска да ти убие.. Тайнственият замък-Rollplay 61625

Просто прекалено много си е патила от натрапчиви, любопини, злодейни златотърсачи. Те виждат в нейни очи златна мина за дървесен материал и понеже гората според общността не съществува, те секат, бракониерстват и дори веднъж опитаха да опожарят част от нея, за да направят терен за нов хотел, моля ви се. Оттогава животните заедно с дърветата, тревата, храстите, реките и цветята (особено венерината мухоловка) сключиха пакт да се бранят един друг от зли хора. Бъдете учтиви, добронамерени и любвеобилни към растенията и животинките, които ще срещнете.

(П.П: Диме извинявай, че ти махна последните 2 изр. , но този човек не й е дядо. Неговото участие ще е накрая и тогава ще стане ясно, какъв е ! Тайнственият замък-Rollplay 635441

)

Петър просто стана и излезе, цялата работа с този старец никак не му се нравеше. Откъде този човек знаеше толкова много за гората, нали предния ден се бе преместил с останалите? Как е възможно, някой който не е живял тук да знае повече от живеещите тук с години?
Тези мисли го объркваха и той просто искаше да се отдалечи от всичко това.
В стаята горе Виктория и Аниола още седяха, при възрастния човек.
- Доста буен характер!-засмя се стареца.
- Съжалявам за това!-каза Вики.
- О, не се притеснявай миличка! С възрастта ще се научи на търпение. А сега отиди при него, преди да се е отказал да дойде с теб!
Вики не знаеше защо, но стана и го послуша.
- Петре! Петре, спри се!
- О и ти ли си тръгна? Нищо чудно, този не е с всичкия си!
- Не знам, на мен ми вдъхва доверие!
- Странен е! Освен това тази гора, твърде на сериозно я взима !
Вики спря.
-Какво искаш да ми кажеш? Нима се отказваш?
- Ами ти как мислиш? Бях скептичен преди малко, но сега още повече!
- Значи, той бе прав! Той знаеше, че ще се откажеш!
- Глупости! Това са пълни глупости! Няма как, някакъв си старец да знае, какво смятам да правя и какво не !
- Може би, но той позна! Ти просто бягаш! Да не би да се страхуваш?
- Страхливец ли ме наричаш?- възмути се Петър.
- Ами по държанието ти, не бих могла да заключа нещо по-различно! Но нищо! Като не ти се идва, не идвай! Сама ще ида!
Виктория се обърна и си отиде, за да вземе, каквото старецът бе казал.
Тя бе решила да тръгне веднага. Момичето се преоблече, прибра всичко нужно в една голяма раница и каза на майка си, че ще ходи на лагер за няколко дни. Майка й бе прекалено заета, че да се опита да възрази или да зададе какъвто и да било въпрос.
Вики излезе и мина през къщата на Аниола. Ани й бе обещала да я изпрати до поляната. Двете момичета пресякоха улицата и малко преди Вики да направи първата си крачка, някой извика:
-Виктория изчакай!
Това бе Петър, той също бе нарамил една раница и сега тичаше към двете момичета.

Ани усети пет остри нокътя по кожата си, но не я заболя, само симулира малко
-Какво имааа
-Да не би да ме лъжат ушите ми или наистина Петър е преодолял бебешкия си страх - с демонстративна насмешка попита тя, но в очите й се виждаше радост.
-Е, ако спреш, по бързо ще те настигна - чуваше се момчето, вече наближило момичетата и доста запъхтяно - а, така.. кажи сега накъде тръгваме и какво се изисква от мен
-Еми да намираш питейна вода, да се биеш с мечките по пътя, да ме носиш и вееш с палмово листо...
-...да те изчишквам и изаквааам....
-Ужасен си! Човек да не се пошегува! Просто искам компания и морална подкрепа. Това което НЕ се изисква е да ми опяваш и да се оплакваш
-Някога да съм ти опявал и оплаквал?
-Някога да сме тръгвали към невидим замък?
-Хайде стига с остроумностите... Просто помнете какво ви каза човекът. Бъдете внимателни и целеустремени. Много се радвам, че се запознах с вас! Колкото и странно да звучи, ще ми липсвате! - Ани прегърна Вики и момичетата стиснаха очи, сякаш Вики се опитваше да поеме колкото се може повече от света, който познава, а Аниола всячески искаше да поеме страха от неизвестното и да й придаде увереност. Странно близки се чувстваха въпреки краткото им познанство.
-Чао и на тебе, Петьо - момчето подаде ръка смутено, но Ани прегърна и него. Приятно изненадан, но и малко шашардисан, той неловко обви ръце около нея с учудена усмивка. - И умната! - беше последната й дума и размаха показалец шеговито.
Петър и Вики решиха да не поглеждат назад, за да не се разколебават. Вече бяха чули, какво би им коствало това... Не им се луташе с дни. Двамата искрено се надяваха да не им се налага преспиване в тази непозната местност.
Първите няколко часа те не продумаха, сякаш се страхуваха, че ще развалят магията и дворецът ще изчезне. Петър първи разчупи това измамно убеждение :Р
-Според теб колко време ще ни отнеме?
Вики разтресе глава, сякаш въпросът я бе извадил от някакъв замислен транс
-Ъъ... не много... ето, приближаваме се! - почти уверено отвърна тя. Явно мислите й бяха оптимистични.
С това се изчерпа въпросът, защото теми за размисъл не им липсваха, но не искаха да споделят страховете си гласно, а и не искаха да дърпат дявола за опашката. Крачеха по широка поляна, осеяна с пъстър килим от пролетни цветя. Децата не знаеха каква гледка пропускат.

Отдясно се извисяваше тилилейска гора с вековни дървета, чуваше се близко румолене на ручейче. Долавяха се дори песнопойни птички и от време на време шумолене на храсталаците по покрайнините на дърветата. Явно любопитни, но затова пък плашливи животинки, искаха да проверят кой обхожда земите.
Отляво се издигаше лек хълм, в подножието на който се бяха сгушили храстчета, а върхът му сякаш бе оплешивял и покрит само с равномерна трева.

След като бяха вървяли няколко часа, и не бяха отбелязали особен напредък спрямо двореца, Вики се обади
-Хайде да поспрем а си починем, да хапнем... уморих се.
-Добре, но ако ще спираме може да се наложи да останем да пренощуваме тук, освен ако не искаш да вървим по тъмно.
-О, не, не.... в такъв случай след известно време.
-Какво очакваш да има в този замък? Защо изобщо си толкова упорита и държиш да го видиш?
-Защото просто съм такава, любопитна. Достатъчно, че да отида да го видя. Пък и ежедневието ми беше станало толкова еднообразно... Нетърпимо е. НЕ ми сля, че ни грози някаква опааааАА... - Вики ипищя, защото погледът й се беше втренчил в храстите, които преди малко се размърдаха и оттам преди малко беше скокнало някакво животно. - не бях забелязвала, че има животни в тази гора...
-Разбира се че има... все пак е гора - явно мислите на Петър не го тормозеха чак толкова и от време на време чуваше какво се случва около него за разлика от момичето - Преди малко мернах едно зайче
-Зайче лии?! - умилително попита Вики - Хайде да се приближим малко да видим дали и това не е било зайче!
-Не мисля, че е добра...
-Ооо, хайде! Не се прави на примерен.
Двамата тръгнаха към мястото, където последно чуха шума внимателно, за да не изплашат говедцето Тайнственият замък-Rollplay 643813

Втренчени в треволяците, те не забелязаха дребният човечец, приближаваш към тях.
-Здравейте! - отведнъж поде той
-Здраасти.. - подскачайки поздрави Виктория
-Не се шашкай де. - закачи я Петър - Здравейте! - питащо се обърна той към нисичкия господин, който имаше качествата да бъде наречен дори малък човек.
Но може би малко беше прекалил с учудващата и неразбиращата физиономия, защото той избухна
-Не, не съм джудже!!! Просто имам такива гени! Ти като си висок да не би да си по-добър от мен
-Ъ... нямах това предвид... - заоправдава се Пещо
-А, добре - изведнъж утихна човекът
-Извинете, кой сте вие? - учтиво попита Вики
-Аз живея тук! По-скоро аз бих искал да ви попитам същото! - отново леко нападателно започна той, но като видя поизбледнялото лице на детето продължи по-меко - Казвам се Арлекин и къщата ми е съвсем наблизо до реката. Дъщеря ми както си играела ви видяла и се стреснала, затова жена ми ме изпрати да проверя кой непознат се подвизава тук. Очевидно обаче вие не сте заплаха.
-О, повярвайте ми, не сме. - Утвърдително заяви момичето, опитвайки се ра разсее всякакви съмнения, но вместо това зася малка част:
-Ще видим това!
-Да, ще видите - умерено отбранително каза Петър, идвайки да покаже, че няма да им навредят, но и няма да допуснат да бъдат третирани като подмазващи се заподозрени.
-Надявам се - отново с равен тон отвърна дребният, отстъпвайки от строгата позиция. Засега младежите бяха спечелили симпатиите му. - Накъде сте се запътили?
-Към невидимия замък.
-Че той не е невидим? Иначе как бихте го видели че да се запътите към него
-Имахме предвид към по принцип невидимият замък Smile

-поясниха се те
-Така кажете! Държа да няма неясни неща! Smile

- шеговито заяви той, но те разбраха, че тонът му на оспорва истинността на думите му. - Как се казвате?
-Аз съм Виктория, а това е Петър, или иначе казано - Вики и Пешо - приветливо издекларира Вики
-А щом сте тръгнали към замъка, защо идвахте към гората?
-За да видим дали в храстите нямало зайче - каза Пешо, леко подсмихвайки се и наблюдавайки с ъгълчето на окото си реакциите на Вики, която явно се беше поотпуснала и му направи физиономия. Непринудеността им се хареса на Арлекин и той ги покани да го придружат навътре към къщата му.
-Ще пренощувате при нас, а докато е още светло, ще кажа на дъщеря ми, Ивка, да ви разведе наоколо и да ви покаже зайчетата - намигна той на Вики и ги подкани.

Домът на Арлекин всъщност изобщо не беше далеч, но децата не го бяха видяли понеже беше скрит зад два огромни люлякови храста, а наблизо дори имаше малко поточе. Къщата не беше особено голяма. Беше изрисувана с цветя, които се сториха на Вики и Пешо като истински, а едната й стена беше обрасла с бръшлян.
В двора едно малко момиченце си играеше, но щом ги видя веднага изтича в къщата. Арлекин се усмихна и каза:
- Това беше дъщеря ми. Малко е страхлива.
Вики си спомни как като малка се беше скрила зад майка си и дори се беше разплакала, когато някакъв непознат човек беше дошъл у тях, затова тя напълно разбираше защо Ивка изчезна толкова бързо.
- Заповядайте!- каза Арлекин когато сигнаха вратата на къщата.
Стаята в която влязоха изглеждаше много уютна- може би заради запалената в единия ъгъл камина. Всъщност това се стори доста странно на Виктория и Петър, защото беше лято. Забелязал учудените им погледи, дребния мъж побърза да обясни:
- През нощта тук става много студено.
- Наистина ли?- попита Петър много недоверчиво, тъй като не можеше да повярва как така през лятото можеше да стане чааак толкова студено.
В този момент от съседната стая излезе жена с дълга къдрава коса.
- Запознайте се с жена ми Виолета!- каза Арлекин и се обърна към съпругата си- А това са хората, от които се е изплашила Ивка. Тръгнали са към Замъка . Надявам се, нямаш нищо против, че ги поканих да останат у нас тази нощ.
- Не, не, разбира се че нямам нищо против!- каза Виолета с приветлив глас. Тя беше висока почти колкото мъжа си затова Петър трябваше да се понаведе, за да я вижда по-добре.- Сега отивам да приготвя салатата.- продължи тя и добави усмихнато- А през това време Ивка може да ви покаже зайчетата.
Малкото момиченце се беше скрило зад вратата и тайно наблюдаваше какво става. Когато баща й я видя я извика, но тя не се помръдна и продължаваше да се крие. Едва когато той й обясни че няма от какво да се страхува тя реши да отиде, но съвсем предпазливо.
- Това са Вики и Пешо. Не се притеснявай- нищо няма да ти направят. Защо не им покажеш двора докато майка ти приготви вечерята?

Ивка също както своите родители бе нисичка, но много симпатична. Косата на момичето, бе същата като на майка й- къдрава, макар и значително по-къса. Затова пък бе наследила пъстрите очи на баща си. Момиченцето помаха с ръка към двамата странници и отвори вратата. Те я последваха. След като обиколиха три пъти полянката около къщата се появи още едно малко помещение. Ивка каза нещо на непознат език и от малката барака, заподскачаха черни, бели, сиви зайци. Животинчетата бяха различни на големина и явно и по възраст.
Вики направо се разтопи като ги видя.
-Ах, колко са сладки!
Ивка взе едно от тях и го подаде на възхитеното момиче. То с радост го пое и го гушна. Цялата тази сцена бе леко досадна за Петър, но той не каза нищо. С годините приятелство, бе свикнал на такива неща и заради това не развали хубавия момент.
Двете момичета си поиграха с дългоухите си приятели, докато майката на Ив не ги извика за вечеря. И тримата влязоха отново в къщичката измиха си ръцете и седнаха на масата.
-Господин Арлекин с какво се занимавате?-попита Петър и очите му се впиха леко изпитателно в малкото човече.

-С дърводелство, момче. - с поучителна нотка обясни Арлекин - тук нямаме липса на материал, само желание да иска човек. Откакто бях колкото Ивка всеки ден вървях из гората заедно с баща ми и едновременно очиствахме пресъхналите клони и така намирахме подходяща дървесина и за камината и за работа. Тук растат най-красивите и здравите дървета. Обработката им коства много усилия, но красотите като резултат си заслужават.
-А какво правите с творбите си?
-Продавам на външния свят. Има някои неща, които човек не може да си набави сред лесовете. - Петър не разбираше напълно, но сега не това му беше интересно
-А защо не излезете изцяло навън? Там също ще можете да си практикувате занаята.
-Чуваш ли се какво говориш, момче?! Аз- да изляза от невидимия свят? Не мога да направя това? Но незлоупотребявай с търпението ми, стига си любопитствал, това може да ти изиграе лоша шега.

Пешо се замисли... Какво правеше неговия въпрос толкова абсурден?!

Вътре беше малко, но мн уютно. Още от вратата те се озоваха в хол-трапезария, в средата, на която имаше един широк дънер, малко по-висок от масичка за кафе, орнаментиран отстрани с изящни извивки, цветя, животни, лица и дори митични същества. Майсторството на Арлекин си личеше още от прага на скромния им дом. Около т.нап. маса имаше пет ниски столчета с изящни облегалки и меки възглавнички, вероятно дело на съпругата на дъводелеца. По стените висяха свещници, също толкова красиви, а върху тях имаше запалени свещи с различен размер- някои току-що запалени за първи път, други вече догарящи, но всички грееха с малки игриви пламъчета.

Те седнаха на масата да вкусят от гозбите на Далия, но преди това благодариха за богатата трапеза и новодошлите гости, които на свой ред благодариха за гостоприемството:
-Не знаем какво щяхме правим без вас! - завърши импровизирания си тост Вики и всички отпиха.
- По-вкусна вечеря не съм ял! - похвали Петър
-Така е защото цял ден сте вървели - започна да скромничи жената, но Ивка за протестира
- Не, мамо, наистина много вкусно готвиш! - заклати крачета и доволно лапна голям залък
Вики се засмя, но тя също беше прегладняла и предпочиташе да яде, докато Арлекин говореше за дърводелство, завършвайки започнатия с Петър разговор. Не след дълго всичко вече бе изядено.

Току що се бе стъмнило. Студената вълна още не беше дошла, но полека лека те почнаха да изтръпват. Затова Арлекин се беше навел до камината за да разпали огъня, който щеше да ги топли цяла нощ. Петър отиде при него да му помогне и съвсем скоро всички се събраха около огъня и отпиваха от домашното вино и разговаряха.
- Е, а вие как се решихте да тръгнете на такова дълго пътешествие? - попита Далия
- Ние всъщност не се решихме, ТЯ се реши, а аз просто не искам да я оставям сама, защото знаете - жени и ориентация не се връзват - каза той шеговито. Домакинята се подсмихна, а Арлекин се засмя и потупа по рамото.
- Връзват се те - отговори Вики в същия тон и продължи по-сериозно - имахме една приятелка, която ни запозна с един човек, той ни каза от какво имаме нужда, от какво да се притесняваме, кое да не ни плаши и всичко останало... Говореше сякаш е дошъл тук.
- Ехе, да не е бил старият Жълтурко - засмя се Арлекин, а жена му добави
- Той е един наш стар познат, някога излезе от царството и оттогава не сме го виждали. Разправят, че се превърнал в пепел след като прекрачил границата.
- Врели некипели! Каква ти пепел, ние да не сме заточени тук. Да разправят каквото си щат. Той си живее много добре при Донка! Даже чувам, че вече и внучета има старият хитрец. Такава засукана чужденка беше залюбил, но тя не искаше да остане тук. Колко я убеждаваше, че ако дойдат да живеят тук ще надживеят всички останали, ще й даде всичко от което има нужда, но тя не можеше да обърне гръб на всичко, което обича, затова той го направи заради нея. Той вече отдавна трябва да е мъртъв. Той мисля че замина преди около пет-шест години, не съм сигурен.
- Значи скоро ще празнува сто години - засмя се Далия - не се съмнявай в него, жилав си беше и тогава, не вярвам да се е променил толкова много.
- Вярваш, не вярваш, животът си тече, мила. Сякаш беше вчера когато ни се роди Ивка...

Двамата се унесоха в спомени и правеха и Виктория и Петър участници в старите истории. Разказваха им с голям ентусиазъм, а след това ги разпитваха за външния свят, особено Далия, която не беше излизала никога там, а те им задаваха въпроси за гората и замъка, но отговорите им бяха прекалено неконкретни и отново свързвани с разни истории. От тях ставаше ясно само, че никога не бяха влизали в двора на самия дворец, но знаеха, че там беше епицентъра на всички магии в царството.

Петър и Вики бяха решили да тръгнат още рано сутринта, затова още преди да изгрее слънцето Арлекин ги събуди. Жена му бе приготвила малки питки със сусам за закуска. Гостите хапнаха и изпиха чая си от странни, но вкусни билки. И двамата изглеждаха отпочинали и свежи. Далия им бе напълнила малко храна и плодове в чанта, изработена от изсъхнали стъбла на цветя. Арлекин като добър домакин, щеше да ги изпрати донякъде. Жена му се сбогува с гостите.
Петър взе торбата с храната и закрачи след Арлекин, а до него весело си тананикаше Виктория. Слънцето тъкмо изгряваше, когато ниския мъж се обърна.
-Мисля, че ще мога да ви изпратя само до тук. Не искам да се отдалечавам много, иначе може да не намеря домът си отново. Нали разбирате!- и той направи жест към земята- Не може да й се има много вяра!
-А, да! Мести се!-досети се Петър.
-Точно така! А сега ви пожелавам късмет!
Ниския човек се здрависа с двамата, а после се върна към поляната или по-скоро към появилата се гора. Петър и Вики останаха отново сами. За тях бе много объркващо да запомнят местата от които минават, тъй като всичко се сменяше. В единия момент пред тях се намираше вековно и масивно дърво, а в другият малка рекичка. Накрая решиха, че няма смисъл да се опитват да запомнят каквото и да е, защото връщането им щеше да си е на късмет. А относно замъка, то те бяха стигнали до извода, че ще го намерят, когато той реши това. Макар да звучеше доста налудничиво някаква постройка, да си избира гостите, то си беше съвсем така в този случай.
-Вики колко е часът?-попита по едно време Пешо.
Момичето погледна към ръчният си часовник и очите й се разшириха в изумление.
-Е?-леко нетърпеливо я подкани момчето.
- Не знам!?- стреснато му отвърна тя.
- Какви глупости говориш? Нали в момента го гледаш?
-Аз че го гледам, гледам го, но не мога да ти кажа колко е!
Момчето леко се ядоса и хвана ръката на приятелката си и погледна ръчният й часовник. Двете стрелки се въртяха като обезумели и се спираха за около полувин секунда, след което започваха отново гонитбата си.
- Това не може да е възможно!-успя само да промълви Пешо.

"Ноо ето че всичко е възможно" lol!

Двамата гледаха часовника й, опитвайки се да намерят някакво обяснение, но не можеха да се сетят за нищо достатъчно правдоподобно. Не им минаваше през ума, че "правдоподобно" губи смисъла си на тази земя Smile

.

-Еми, аз мисля да не го гледаме повече... Точен час не може да ни даде...- заключи Вики и го свали и го прибра в чантата.
-Е, какво мислиш ще има в този замък? - попита Пешо след няколко секунди
-Не го ли обсъждахме вече този въпрос - троснато отвърна тя, защото подозираше, че ще започне отново да я обвинява в наивност и/или любопитство.
-Може би, но този път искам просто да убием малко време като си развихрим фантазиите Wink

- сякаш издекларира изразително нещо прочетено той
-Е, добре.... Мисля, че там ще има всякакви странни същества, кралят ще е Елф със съветник магьосник, защитната стена ще я пазят великани, грифони и сфинкси и всякакви такива митични същества, а вътре ще припкат феички,...
-Може да намерим феята на зъбчетата да си ги получиш обратно, толкова ти липсваха преди да ти порастнат тези... - жаловито каза Пешо, но нямаше време да драматизира, защото тя побърза да го шибне и той трябваше да се пази.
-А ти какво мислиш че ще има - запита тя
-На мен мисленето трудно ми се отдава
-Е, хайде де, сериозно питам
-Хм... как да ти кажа... не си ги представям всичките тези магически същества. Мисля, че вътре не хората ще са странни, а всичко останало. Нищо което сме учили, с което сме свикнали и както си го представяме, няма да е така. Просто някакъв коренно различен изродски свят, където да ходиш по тавана няма да е голямо постижение...
-Защо не мислиш че ще има странни същества?
-Досега да си видяла някое?
-Но нали чу какви ги говореше Ивка...
-Тя е малка... И аз преди обичах да разправям насам натам как съм набил баща ми, нали... или как като порастна ще стана Крали Марко. Децата си измислят някакви неща, мечтаят и бързат да си изпълнят желанията поне словесно, затова разкрасяват иторийките си.
-Значи тя бая е попрекалявала Wink

-Сигурно... - отговори Петър, но доста несигурно
-А как мислиш ще ни приемат там.. и дали ще ни пуснат.. смяташ ли, че не вървим напразно
-Виж, не е удачно да питаш това човек който без малко да не дойде насам. Защо мислиш не исках. Цялата тази работа е доста безсмислена. Предпочитам да ги сънувам тези неща, поне когато си поискам мога да се събудя и да съм отново в добрия стар свят, където хората си стареят с нормално темпо.
-Не го мислиш наистина.... АМИ ДА!!!
-Какво?
-Темпото... времето... Затова се въртяха така хамаво стрелките! Може би показват часа в нашия свят! Тук часовете текат поне 10 пъти по-бавно...
-Хаха, добре че съм аз - гордо заключи Петър
-Глупости - бързо му подаряза крилцата Вики и продължаваше да изглежда замислена - значи навън са минали около.... две седмици?! Лагерът отдавна трябваше да е свършил! Бързо! Да се връщаме!
-И накъде предлагаш да тръгнем - иронично попита Пешо, подразнен от супер късното й съзнание за реални разсъждения - сега се сети да се връщаме, като вървяхме цял ден навътре и след като всичко хуубвао се е разместило и нямаме представя накъде да вървим...
-Ох, какво ще правим сега, как ще се оправим... Дори да стигнем замъка как ще се върнем?! Ами ако се окаже празен и останем завинаги там?! Арлекин никога не каза какво има вътре, той не е бил , не знае... Ами ако е като черна дупка?! Господи в какво се забъркахме... - едва сдържаше сълзите си Вики
-Шшш... - успокоително й зашътка Петър и преметна ръката си през рамото й. Отчасти беше свикнал с нервните/гневните/лигавите/страхливите/отчаяните й изблици, но всеки път, щом чуеше треперещия й глас му домъчняваше. Той я притисна към себе си както вървяха, а тя зарови лицето си в него, което направи ходенето доста неудобно, затова те се спряха - Стига глупости, всичко ще се оправи. Онзи човек на тавана трябва да е идвал тук, знае какво е, не би ни изпратил без да ни предупреди за нещо страшно и/или опасно...
-М-може б-би-и си пра-ав... - подхлъцваше Вики
-Хайде да си починем, да се освежим, да си избистрим умовете и така... - каза той след като видя как една рекичка бавно се присламчи към тях. Под нея се бе образувала приятна сянка под две върби, избавяща странници от жаркото слънце. От снощния студ нямаше помен. Двамата отидоха при дънера на едното дърво, за да си оставят раниците. Вики отиде да сиизмие очите и клекна при реката. Петър бавно и дебнещо тръгна към нея и я побутна леко и закачливо.
За нещастие обаче точно тогава тя тръгна да се изправя и той нацели най-точния момент, в който тя едва пазеше равновесия, че да я изкара от него. Тя заплашително залитна, той се опита да улови ръката й, но точно когато изглеждаше, че щеше да успее да стъпи стабилно, изведнъж се пльосна в поточето...

Обратно на очакванията, поточето се оказа не това, което изглеждаше. То стана дълбоко към 2-3 метра и се разшири. Кротките води се превърнаха в доста агресивно настроени вълни. За секунди момичето вече бе завлечено на няколко метра. Петър без да му мисли много, много грабна раниците и се хвърли след Вики. Малко по-късно щяха да оценят тази постъпка, като много глупава, но в момента никой не мислеше. Това бе един от онези моменти в които си изненадан неприятно и колкото и да се опитваш да измислиш нещо, не можеш по простата причина, че действието не спира на кадри. Двамата можеха единствено да чувстват водата по телата си, която ги привличаше към дъното. И сякаш нямаше край, ако още известно време бяха продължили да се борят, най-вероятно щеше да дойде и момента на изтощението, както и смъртта им. За тяхно щастие обаче, земята реши отново да играе своята опасна игра и преди реката да завие и да си избере по-хубаво място , едно старо и вековно дърво се приближи. Няколко корена стърчаха над земната повърхност и Вики в отчаяние простря ръка към тях. След няколко секунди и тя и Пешо бяха на суша. “Какво бе станало?” Този въпрос се изясни малко по-късно, тъй като всичко бе спонтанно и бързо. Виктория бе успяла да се хване здраво за корените, а с другата си ръка се бе опитала да хване Петър. Той за малко да продължи да си пътува по течението, ако също не бе впрегнал всичките си усилия да стигне нещо извън реката.И двамата бяха успели да докопат нещо с което да се издърпат и това им бе спасило живота. Те седяха на поляната, легнали по гръб с широко отворени очи и гледаха към притъмнялото небе. Скоро се задаваше буря и проливен дъжд. Но за тях това нямаше голямо значение, тъй като и без това бяха целите мокри. Лежаха така известно време, докато нормализират дишането си.
-Вики, съжалявам!-каза Петър виновно.
Момичето погледна приятеля си, който в момента бе свел глава и задълбочено се взираше в тревата.
-Виж, ти не си виновен! Просто така се случи!- се опита да смекчи нещата, тя.
- Вики, не ме оправдавай ! Можеше и двамата да умрем!
-Ей, ей, ей, няма значение! Ние НЕ СМЕ мъртви! И спри да съжаляваш, защото ще взема наистина да те убия!-засмя се тя и размаха малкото си юмруче.
Петър се опита да се усмихне, но вината го чоплеше. Той дори не искаше да си представя, какво е можело да стане.
Двамата станаха от земята, нарамиха раниците си и продължиха да вървят измежду дърветата. Скоро се чу гръм и наблизо присветна светкавица. Дъждът заромоля по листата на дърветата, а от там се стичаха и по мокрите дрехи, лица и коси на Петър и Виктория.

Те потъваха в калта и се опитваха да намерят място, където да се скрият от пороя.
-Ще истинем - отбеляза Вики тъжно.
-Не се притеснявай, ще намерим нещо - опита се да звучи убедено Петър
-Не ставай глупав, къде ще намерим къща, камо ли някое топло място... - още по-тъжно отвърна тя
-Стига де... Много ли ти е студено? Нямахме ли чадър някъде....
-Може би... мислех си да взема, но докато го намеря ... освен това не дъждът ме притеснява, а по-скоро студът...
-Съжалявам... - смотолеви той, още не можейки да си прости за постъпката си. Той хвана Вики за ръката и спря. Тя изненадано го погледна. Погледът му беше изпълнен с вина, очите му молеха за прошка. Момичето в този момент осъзна, че тя действително не му е дори леко ядосана. Змаеше, че е искрен и разбра, че не би могла да му се сърди. Той бе заложил на карта живота си и света си само за да не я остави сама, а сега той се извиняваше. Виктория не каза нищо. Само се усмихна благодарно и го прегърна силно. Пешо остана безмълвен дълго време, в което те останаха прегърнати в проливния дъжд. Най-накрая прошепна тихо, но отчетливо в ухото й - бих направил всичко да върна времето назад... или поне да осигуря топъл дом и сухи дрехи.

В същия миг пред тях изведнъж земята започна да се движи прекалено бързо, чак се разтресе. Те се пуснаха и застанаха в позиция, в която можеха да запазят равновесие. Сякаш пътуваха във времепространствения континуум, наблюдаваха как всичко около тях се променя необичайно бързо, дори за гората.
Ярка светлина ги заслепи. Неможаха да преценят в първия момент откъде идва, но след като се адаптираха към нея, видяха, че пред тях (мирно) стоеше странноприемница с китна градинка, чиито цветя жадно попиваха чистия обилен дъжд, а уютните прозорчета до едно бяха затворени и бяха вдигнати завеси, също не цветя. Пред тях беше застанал млад елф с омайващи сини очи и ярка червена коса. Не врата си носеше медальон, чийто камък светеше и ги беше заслепил. Сега светлината му избледня и те го гледаха учудено.

-Всичко казваш...

Двамата приятели продължаваха да стоят без да помръдват, недоумявайки откъде се беше появило всичко това. Най- накрая Петър се осмели да попита:
- Кой сте вие?
- Аз съм Елиан.- отговори елфът- А това е страноприемницата на баща ми.
- А защо... как... откъде се появихте???- продължаваше да пита Петър, защото все още не разбираше какво става.
Съществото го погледна с изящните си сини очи и след няколко секунди мълчание каза:
- Ние, елфите, имаме изключително добър слух и можем да чуваме какво става на огромни разстояния от нас, но рядко се отзоваваме на чутото. Само когато можем да спечелим поне малко от това.
Петър се зачуди какво трябваше да означава странният отговор, но елфът прекъсна неговите размисли:
- А сега ако искате можете да останете при нас- имаме свободни стаи, където да ви настаним.
Петър не беше сигурен дали трябва да остават, но усети че Вики, която беше застанала съвсем близо до него, трепери от студа. Освен това все още изпитваше известна вина за случилото се този ден, затова реши да не кара приятелката си да търсят друго убежище за през нощта и прие предложението. Елфът се усмихна леко подозрително, но съвсем любезно заведе гостите си до стаята им.
Още щом влязоха Вики и Петър усетиха как започват да се стоплят. В стаята имаше чисти и сухи дрехи. Двамата се почувстваха особено добре при мисълта че няма да прекарат нощта навън в дъжда и студа. А Вики просто изпадна във възторг когато видя че има вана, пълна с гореща вода и пяна, ухаеща на рози. ( Razz

).
След като се порадваха на прекрасните условия, момичето си взе една книга от библиотеката в единия ъгъл на стаята и седна в едно меко червено кресло от кадифе, а Петър се настани върху дивана и загледа в завесите дръпнати пред прозореца на отсрещната стена.
- Според теб какво имаше предвид елфът когато каза, че може да чува надалеч, особено когато може да спечели от това?
- Какво?- попита Вики, която беше стигнала до едно от интересните места в книгата- За Елиан ли говориш?
- Да. Какво искаше да каже?
- Ами не знам... дори не разбрах какво толкова е чул.- каза момичето, прозявайки се.
- Дали не ставаше дума за това, че бих направил всичко, за да имаме къде да останем през нощта? Дали не иска нещо от нас? Мислиш ли че ще иска да му платим по някакъв начин за гостоприемството?- попита той, но не получи никакъв отговор, защото Вики вече спеше.

На другия ден и двамата се събудиха рано. Бяха отпочинали и бодри. Навън слънцето печеше и само мократа трева и калта напомняха за снощния проливен дъжд. Те решиха да не губят много време затова прибраха в раниците си багажа, който бяха разопаковали, излязоха от стаята и заслизаха по стълбите. Долу ги посрещна Елиан:
- Добро утро!- поздрави ги той усмихнат.
- Добро утро! Много ви благодарим за гостоприемството, беше наистина много мило от ваша страна.- каза Вики.
- Няма защо! За мен беше удоволствие да ви помогна.
- Наистина благодарим, но... ами ние... такова... мислим да тръгваме вече.- каза Петър и се усмихна някак виновно.
- Така ли?- отвърна Елиан, но изражението на лицето му беше станало строго и изпитателно, въпреки че все още говореше с любезен тон- Толкова ли бързате, защото мисля че можете да направите нещо за мен.

(П.П: Абе хора, на някои места го докарвате точно до "звезден прах", става гадно като се копират елементи на др автор.)
Петър изтръпна леко, тъй като бе имал лошо предчувствие.
-Какво искате от нас?
Очите на елфът пробляснаха злокобно.
-Искам само малко от кръвта ви?
-Моля?!- каза ужасена Виктория.
-Ще се наложи да ми дадете от кръвта си ! Ако не сега, то ще седите тук, докато не се съгласите!
-Как очакваш, ние да се съгласим на такова нещо?-попита ядосан Петър.
-Ще се съгласите, тъй като това не е молба! Освен това, не може да излезете от страноприемницата!
-Нима, можеш да ни спреш?- попита предизвикателно Вики и тръгна към вратата, но точно когато се опита да я отвори, вратата изчезна.
Петър се хвърли към смеещият се елф, но всеки удър който се опитваше да му нанесе, се връщаше към него. Действията му бяха безсмислени, тъй като биеше сам себе си.
-Е, сега ще ми дадете ли от кръвта си?
-За какво ти е?-провикна се отчаяно Виктория.
-Нима има значение?- попита я с мазен глас елфът.
-И колко кръв искаш?- ядосано попита Пешо.
-Мисля, че тези две кофи ще бъдат достатъчни!- и той посочи две огромни стъклени кофи.
-Но ние ако дадем толкова кръв...ще сме мъртви след това!-заключи Вики.
-Това за мен не е проблем!-каза Елиан.
-Защо не ни уби през нощта и не ни източи кръвта?-викна Петър.
-Ей, не му давай идеи!- уплаши се Виктория.
-Защото когато ми я дадете, трябва да прочетете едни думи! Иначе няма да има смисъл!
-Нека те разочароваме, не смятаме скоро да умираме!- отвърнаха му двамата.
-Добре! Аз съм търпелив! Ще останете тук, докато не осъзнаете, че нямате друг избор!- захили се Елиан и изчезна, сякаш се изпари.
Виктория и Петър седяха като попарени, но не виждаха изход от ситуацията. В следващите три дни, те бяха обмислили всякакви планове за бягство, но всички се оказваха безполезни.
- Писна ми да седя и да се тормозя! Имам нужда от малко разнообразие! От 3 дни само седим и се чудим, какво да правим! Вчера забелязох, че в едната стая има книги, ще ида да почета!-каза момичето при последния си разговор с Пешо.
Времето им минаваше адски бавно, затова момчето не възрази. Всъщност той нищо не каза, просто седеше и си дялкаше от единия крак на стол, колче.
След няколко часа обаче, Виктория слезе силно развълнувана и повика Пешо в стаята с книгите.
-Няма да повярваш, какво открих!- и очите й светнаха от радост.
-Кажи?-попита нетърпеливо Пешо.
-Чакай, сега ще ти го прочета!-каза тя и запрелисти една от огромните книги.- “От дълги времена се носят различни легенди за митични същества, като например еднорози, кентаври, вампири, елфи и т.н. Но това са не съществуващи същества. Има обаче ритуали и магии, чрез които може да се създават техни образи (привидно от плът и кръв). Тяхната цел е да защитават замъкът от натрапници. Само че с годините изградените образи с въплатен интелект, започнаха да проявяват своеволия. Те разбраха висшия ритуал, който би могъл да ги направи изцяло плътни и истински. За тази церемония обаче им бе нужно от кръвта на хората. Тази криза в царството бе довела до масови избивания . Хората убиваха елфи и други създадени от тях същества и същевременно се бориха и бягаха от тях. Смята се, че всички направени чрез магия същества са убити, но се носят слухове и за такива, които са успели да избягат. Голяма част от хора в ужас и паника се преместиха да живеят по други места, а замъкът използва вълшебствата си за да омагьоса земята ...”
Петър седеше срещу Вики с широко отворени очи и съзнание .
-Тук долу пише още нещо!- каза момичето и продължи да чете- “ Елфите се смятаха за най-коварните същества, затова тяхното убиване бе по-трудно. За да бъдат убити трябва да бъде засегнато тяхното най-слабо място- техните уши. “
-Мисля че вече имаме, шанс!- каза Петър и се усмихна на приятелката си.
-Да, само трябва да изчакаме да се появи отново!
Следващите два дена момчето и момичето седяха в очакване, съществото да се появи и накрая, то наистина дойде.

-Е,решихте ли най-накрая какво да правите? - попита той
-Елиан, защо го правиш, нямап ли съвест? - попита Вики макар да знаеше отговорите на всички теи въпроси.
-Как да ти кажа...Не.-отсече елфът и щеше да тръгне да излиза, когато Петър се обади
-Добре.
Елиан бавно се обърна невярвайки на ушите си
-КАкво каза?
-Казах "Добре". Ще ни измъкна оттук!
-Не, той го няма предвид, нали го нямаш предвид, Петре! - опита се да го спре Вики с тези думи, докато заставаше пред него и зае позиция тип "само през трупа ми". Той я успокои с поглед и тръгна към Елиан ("Напротив!"), но тя не се помръдна. Остана на мястото си и го гледаше заплашително, беше решена, че няма да му позволи да прави глупости, но уви Петър беше решил друго и просто я хвана за кръста и я премести от другата си страна. Тя се опита да го дръпне, но не успя. Единственото което постигна и да се едва ли не влачи след него. Елфът ги поведе извън стаята към стъпалата и докато не ги гледаше Петър придърпа Виктория към себе си и й прошепна в ухото "Не се безпокой, знам какво правя! Аз те замсих в тази каша, аз ще те измъкна оттук!"
Това не я успокои, но се отказа да се противи, за да не провали без да иска и без това според нея некадърния му план.

Елиан вървеше през коридорите, между стаите, нагоре надолу, в кухнята, през килера, в един таен коридор, осветяван само от малки факлички, и най накрая стигнаха до една зловеща вратас дръжка, изцапана с кръв. Той я отвори и едно призрачно скърцане вдигна адреналина им поне двойно. Той влезе вътре и те колебливо го последваха. Дори Петър вече не изглеждаше толкова убеден в това, което прави. Но вече нямаше алтернатива. Той пристъпи леко, сякаш се страхуваше че (също скърцащият) под ще се разтвори и някаква бездънна паст ще го погълне. Разбра, че беше стигнал възможно най-далече в играта си със собствената си съдба. В следващия миг, когато Елиан бе с гръб към тях, той скочи отгоре му и стовари лакътя си в малкия му мозък. Това обаче дори не го зашемети. Той се извъртя и го стисна за гърлото. Беше учудващо силен, но за тяхно щастие Петър му трябваше жив. Момчето удари челюстта на елфа с най-мощния удър, на който бе способен и скочи назад без ясна идея какъв ще е следващия му ход. Тогава почувства сръчване в ребрата и видя че Вики, пребледняла като платно и ококорена като гърмян заек, му подава някакъв остър предмет, в последствие оказал се сътър. Той го взе, замахна рязко веднъж и невероятно точно отряза едното ухо на нещастния Елиан. Това като че ли само го разгневи и той стана пъргаво, но като че ли беше изгубил част от плътността си. Това не му попречи да вземе (очевидно с големи усилия, но все пак) скалпел от една ниска уж стерилизирана масичка и се засили към Пешо, който сякаш още не осъзнаваше какво бе сторил току що. Като някакво привидение Елиан заплашително се приближаваше озлобен към него, но някъде по средата на пътя бе отклонен от.... Вики!
Тя се бе метнала към елфа и го бе отнесла към стената. По някаква щастлива случайност скалпела се бе забил в тялото му и той учестено още дишаше, проснат на земята със стиснати очи. Вики се дръпна оттам, пълзейки назаден, сякаш тя също още не беше осмислила постъпката си и неподготвена трябваше да асимилира направо резултата. Сега беше ред на Петър да се опомни и бързо клекна, отряза и другото му ухо и отново бързо се дръпна назад.

В мрачното подземие Вики и Пешо потърсиха ръцете си. Те видяха как безжизненото безухо тяло на земята избледня докато не изчезна. В този момент къщата се разтресе, през процепите между дъските влизаше пръст, сякаш странноприемницата пътувеша през почвата за да се върне на оригиналното си място. Вики пищеше, двамата загубиха равновесие и малко след началото на труса бяха се добрали пълзейки до средата на помещението, за да избегнат максимално падащите предмети (сред които и ножове) от бързата скорост и пръските пръст, и се бяха вкопчили един в друг. Петър трескаво се въртеше, за да внимава за предмети, които биха ги наранили, а Вики от пронизителен писък беше преминала в хлипащо мънкане и подсмърчане.
Най-накрая този ужас свърши и те останаха така. Петър прегрна момичето по-силно от преди, стисна очи, от които течаха сълзи, сякаш се опитваше да потуши напиращото избухване от толкова страх и нерви. Момичето пък сякаш нямаше сили, беше свила в скута му и дишаше тежко, сякаш бере душа и всеки миг може да припадне.
-Спокойно, не се притеснявай! - говореше той, незнайно на нея или на себе си. - Погледни ме. Погледни ме! - той хвана лицето й и я погледна в очите - Всичко е наред, всичко свърши! - той я целуна по челото и отново я прегърна - Съжалявам, че трябваше да минеш през всичко това. Планът беше глупав, съжалявам...

Те останаха така дълго време, докато съберат смелост да се изправят отново. Краката им бяха омекнали до крайност, а сърцата им туптяха бясно. За първи път те бяха толкова близо до смъртната опасност, чувстваха се като герои от екшън-трилър. Като се опомниха, Пешо хвана Вики за ръка и я поведе през непрогледния мрак, тъй като факлите бяха угаснали. Опипвайки стената на тунела, те постепенно излязоха в кухнята, към коридора и през цялото време необичайно не видяха апсолютно никой. Това обаче сега им беше добре дошло, затова не се замислиха защо е така. Те просто искаха да си намерят раниците и да излязат от тази зла къща. Още щом прекрачиха прага, те се почувстваха свободни, озарени от бляскавото слънце и отново в безопастност. А когато се огледаха за замъка, те забелязаха, че странноприемницата ги беше отвела доста близо до него. Сякаш след толкова напрегнати и безпомощни дни, късметът най-после им се бе усмихнал. Те бяха най-щастливите на тази земя. Трескавостта им се бе превърнала в еуфория и те, все още хванати за ръце, затичаха срещу замъка.

Замъкът се издигаше там, точно на 50 метра от тях. Бе направен от тъмен камък, а огромната порта, бе широко отворена.
Петър и Вики радостно влязоха вътре. Входната врата ги въведе в една огромна зала със 5-6 вити стълби и 10-тина други врати. Помещението бе доста мрачно, въпреки хилядите прозорци. Навсякъде имаше прахоляк.
-Най-после го открихме!-възкликна радостно Виктория.
Петър само й се усмихна, но бе видимо разочарован, че е толкова пусто.
Двамата си харесаха една от витите стълби и започнаха да се изкачват. На един от етажите спряха и надзърнаха в първото помещение. Стаята не бе много голяма, но за това пък бе много тъмна. Те влязоха и опитаха да се ориентират в тъмното.
-Вики, нямаше ли в чантата фенерче?
- А да бе, вярно! Изчакай малко!- и момичето упорито затърси из раницата си.
Петър продължи да върви слепешката.
-Бъррр, тук стана доста студено!-каза той.
Виктория намери фенера и насочи светлината му към Петър. И тогава момичето видя нещо зад приятеля си, нещо почти прозрачно, но с ясни форми на човек, обесен човек на верига. Момичето изтърва фенера и започна да пищи.
-Вики, какво става ? Защо пищиш?- започна да я пита момчето.
Тя успя да напипа фенера и го вдигна към Пешо.
-Виж зааад те-ее-еб! При-зра-аааак!
Приятелят й се обърна и също видя тази зловеща фигура, която се бе раздвижила. Пешо хукна с всички сили, като по пътя издърпа към себе си Вики. Те двамата се затичаха към вратата , а по пътя им фенера освети още подобни зловещи гледки. Хиляди духове на хора, обесени на вериги. Минавайки през някои от тях, двамата усещаха не приятни студени тръпки по тялото си. В крайна сметка успяха да излязат от стаята и се затичаха по стълбите. Те тичаха надолу, но визуално изглеждаше, че всъщност се изкачват. Те продължиха така около 5 минути и накрая отидоха на един от етажите. Там забелязоха нещо като асансьор. Това бе единствената им надежда да излязат от замъкът или поне те така си помислиха. Качиха се и натиснаха “1”. Асансьора заскрибуца застрашително и отвори врати. Виктория и Петър излязоха, а асансьора се затвори и изкачи към по-горни етажи.
-Петьо, това не е входната зала!-промълви едвам Вики.
Момчето преглътна едвам и поклати глава.
-Няма копче за асансьора! Мисля, че това е някакво подземие!
-Това никак не ме успокоява!- каза момичето и запристъпва по прашния под. Навсякъде имаше скъсани, изпочупени, изгнили неща. Стари хартии, счупени плочки... един единствен прозорец, издигащ се на 5 метра височина, даваше лъч светлина. Виктория видя някаква захвърлена книга и тръгна към нея, а Петър я следваше. И изведнъж, те пропаднаха през не по-голяма от 1 метър дупка. Двамата летяха с шеметна скорост, но не задълго. Обратно на очакванията им, малко преди да паднат на пода, те се задържаха във въздуха. Над тях дупката през която бяха паднали, бе на 4 метра.
Долу на този друг под също имаше дупка, още по-тъмна и зловеща, а до нея бяха оставени листи. Вики ги погледна, а думите написани върху тях излязоха от листа и започнаха да се изписват пред нея .
-“моля те”... “помогни”...”ти можеш да помогнеш”...”моля те”- докато тя четеше на глас това, тялото й бавно се придвижваше към отвора на пода.
-Вики спри да ги четеш, спри да ги мислиш, тези думи те завличат!
Момичето се осъзна за миг разтърси глава и стисна силно очи. Тялото й започна да се издига отново.Пешо също се издигаше. Двамата успяха да се върнат в по-горното помещение, откъдето бяха паднали. Пешо се засили и скочи върху нещо дървено. Докато Вики се опомни, момчето вече го нямаше. Той бе изчезнал.
- Пешо!-викна отчаяно тя, но никой не й отговори!

Вики остана сама в тъмната стая. Като вървеше, стпките й отекваха. Ставаше ясно че се намира в студена огромна празна стая. Тя се опитваше да напипа стена или нещо, което да й дава някаква сигурност че не е по средата на нищото. Изведнъж нещо я хвана за ръката.
-Пешо! - каза тя радостно.
-Не, не съм Пешо, Виктор се казвам. - представи се любезно плътен нисък глас. Не приличаше на момчешки. Вики уплашено си дръпна ръката и дишането й се учести. Тя тръгна назад, но гласът сякаш в непрогледната тъма тръгна към нея:
-Не се плаши, няма да ти сторя зло... Поне не днес. - той я хвана за лакътя, но тя отново се изтръгна.
-Как мога да ти вярвам - недоверчиво и изплашено попита тя
-Не можеш. Но имаш ли избор?
-Ти виждаш ли ме?!
-Да.
-Как? Толкова е тъмно...
-Не мисля, че сега е моментът да ти обясня това.
-Искам и аз да те видя! - заяви тя
-Трябва да излезем на по-светло.
-И аз това имах предвид де.
-Ела насам.
Без никакво забавяне, сякаш той наистина виждаше като във светло, той улови китката й и й показа посоката, в която явно се намираше вратата. Тя му се довери сляпо, защото си даваше сметка че сама нямаше много голям шанс да се ориентира.
След доста вървене те излязоха на някакъв вид тераса. Навън също не бе особено светло, но луната озаряваше щедро и предостатъчно, сравнено с тъмата вътре. Виктор се прехвърли през перваза, застана с лице към нея и й подаде ръка:
-Идваш ли? - Той изглеждаше на около 21-22, максимум 23 години, имаше изразителни черти,, черна коса, гъсти, но в никакъв случай рошави вежди, пъстри очи, в които имаше нещо странно, но тя не можа да прецени какво. Леко набола брада имаше по бузите и брадата му, а ръцете му изглеждаха като на човек, който не ползва много козметика. От него струеше една страховита дива сила, но в крайна сметка добронамерена.
-Защо ще слизаме оттук?! - учуди се Вики
-Да не би да искаш да опиташ през стълбите на замъка. Следващия път може да няма кой да те изведе...
-Няма ли осветление
-Има само когато замъкът си поиска. Факлите му се подчиняват.
-Как така?
-Ще идваш ли или ще ме караш да ти говоря докато вися от балкона?
-Ще дойда след като ми обясниш! - заинати се тя
-Твоя воля... - каза Виктор и тръгна надолу по едно увивно растение
-Добре де, добре, чакай. - Тя също прескочи и с негова помощ се добраха до долу. Тогава тя се досети
-ПЕТЪР!!! Трябва да се върнем, ножем да го оставим там! Тя тръгна отново към стъблото, но то изведнъж изчезна, оставаяйки за части от секундата само фин зеленикав прах. - НЕЕЕ - разочаровано, гузно, изплашено, учудено и как ли още не извика тя, но най -вече съжали, че го е оставила сам.

Виктор я хвана за ръка и я затегли. Момичето се чувстваше като малко дете, на което трябва да се даде закрила и утешение. Новият й познат усети чувствата й и я прегърна покровителствено.
-Трябва да се върна в замъкът.- изхлипа тя, а в гласът й звучеше нежеланието да го стори. Ако не беше Пешо, тя отдавна щеше да е хукнала през гората за да се върне, само че той бе изчезнал. Не, не бе мъртъв, тя отклоняваше подобни мисли от ума си. Най-добрият й приятел бе силен, умен, вярваше в него, освен това тя бе свикнала с него през всички тези години и знаеше, че той би се борил и за двама им. Той бе станал неделима част от нея и неговата загуба щеше да бъде и нейна. Неговото присъствие винаги я успокояваше, защото двамата ставаха непобедими за трудностите.
-Успокой се!- каза тихо Виктор и я помилва по главата. Виктория усети облекчение и силна умора. Както вървеше, тя се поотпусна и заспа, а момчето я улови малко преди да падне. Вдигна я на ръце и я понесе в тъмната нощ.

В същото време Петър се чувстваше безтегловен в една тъма,в която не можеш да видиш носа си, пък и него не можеш да го различиш особено добре от всичко останало. Там беше седял доста дълго време в безуспешни опити да направи нещо различно от просто да ВИСИ (буквално) там. Той мърдаше ръцете и краката си, опитваше се да се придвижи. Дали успяваше беше спорно приположение, че не намираше почти никакви съпротивление. Дори не беше наясно дали е с главата нагоре или надолу, но смело реши, че след като ушите му не са необичайно топли, значи най-вероятно си е нагоре. Но за него оставаше доста Х въпроса защо лети. Чувстваше е като Алиса в заешката дупка, но той дори не падаше. Просто беше заклещен в Нищото. Извика. Отговор нямаше. Извика отново. Ехо също нямаше. Сам себе си чуваше глухо. Изведнъж чу тиха, но тежка музика, тържествена и страшна. Ослуша се и точно тогава тя сякаш гръмна и отнесе със себе си тъпанчетата му. Петър си запуши ушите и завря глава между коленете си. Изведнъж отново стана непоносимо тихо, ушите му бучаха, тънък писък се появи в тях. Тогава изведнъж всичко блесна ослепително за миг и отново потъна в мрак. Сякаш някой си играеше със сетивата му. И тогава безкрайно изнервен и изтръпнал, той усети допир по гърба му. Подскочи и се обърна с наивната идея да види кой го е докоснал, но естествено остана разочарован.
-Не се притеснявай - нежно и ефирно прозвуча дивен глас е ухото му - няма да те нараня
-Коя си ти?! - предизвикателно попита той
-Наистина ли искаш да знаеш?
"Всяка истина е по-добре от тази дезориентация" каза си той и отсече на глас:
-ДА!
-Е, добре тогава... прошепна гласа
Слаба синьо-бяла светлина мъждукаше под тях и ставаше малко по малко по-силна, но на него му се видя като сияние. Отначало, докато свикне, той виждаше всичко размазано и безформено. Въртеше главата си да проследи тази тайнствена жена, която обикаляше около него, галейки го по ръцете, гърба, гърдите, лицето и където другаде намереше за интересно. ( Wink

) След известно време, когато светлината спря да се засилва, тя тръгна пред него, но "тръгна" не е точната дума. Тя се носеше, тя прелетя, сякаш някой я отвя, нея и всичките й копринени дрешки, които към краищата се превръщаха в дим. Докато се отдалечаваше, той забеляза, че тя ставаше ту плътна сянка, ту блед призрак, от който го побиваха тръпки. Косата й бе огненочервена, на места наистина пламтеше, а крака не се виждаха. След няколко секунди, които за него се сториха цяла вечност, тя се обърна и го погледна в очите. Петър остана потресен, сякаш пленен, не можеше да гъкне, да се мръдне, да затвори очи. Сякаш се страхуваше, че като ги отвори отново, тя вече няма да е там. Най-точно, той бе омагьосан.
-Е, сега още ли мислиш, че наистина искаш да знаеш коя съм?
Петър направи отчаяни опити за членоразделни звуци, но никакви съгласни ме излязоха. Дори мимиките не му се получиха и той вместо да кимне или поклати глава, просто я задвижи в кръг, който може да се определи като нов хоризонт в геометрията, а устата му беше останала зяпнала от "ааа--ъъъ--еее"-кането. С две думи: Беше Картинка! Странницата също беше на тва мнение. Тя се изкикоти злъчно и надменно каза:
-Ще разбереш...
Тя обърна гръб, косата й се отметна, което не представляваше обикновено отмятане. Те целите все едно плуваха без да се мокрят или, слава Богу, давят. Законите на Гравитацията, за съпротивлението, понятията горе, долу бяха относителни, да не говорим за бавния ход на времето. Мистериозната жена тръгна да се отдалечава, но за негова изненада тя не се отдалечаваше. Той беше повлечен от нейния магнетизъм.

***
Виктор и Виктория
(неизбежна тафталогия, съжалявам Laughing

като го кръщавах бях забравила, че тя е Виктория Rolling Eyes

) бяха под една спокойна върба, а реката бавно румолеше до тях. Момичето още спеше в скута на младежа, а той тъжно гледаше луната.
-Няма много време - прошепна си той и погледна Вики. Клепачите й бяха спокойни, не сънуваше, дишаше равномерно, дори лека скрита усмивка се долавяше в ъгълчето на устните й. Кожата й беше бяла, леко синееше от лунната светлина, мека, нежна, а копринената й коса се бе разплиляла по раменете му. Виктор едва устояваше да погали лицето й, искаше му се да я докосне с устни, но не смееше. Вътрешно се разкъсваше. Накрая се реши да я помилва. Вдигна ръката си и едва я доближи, страх го беше да не я събуди. Пръстите му бавно и плавно погалиха страните й и след това се заровиха в косата й. Тогава без да се замисля, той спонтанно се наведе леко. Вече усещаше дъха й. Явно тя неговия също, защото клепките й затрепкаха и тя влажно го погледна.
-Какво правиш? - попита тя неукорително
-Много си красива - искрено промълви момчето
-Не съм свикнала да ми правят толкова директни комплименти - смути се момичето и се отвърна леко. - Не че не са ми правили, просто Петър винаги ги прави завоалирано и... О, Боже мой! ПЕТЪР! - Вики изведнъж разтърси глава, скочи и запита трескаво - Какво стана с него? Появи ли се? Влизал ли си в замъка? Имаш ли идея къде може да е?
-Не, съжалявам. - тъжно отвърна Виктор
-Какво мислиш е станало с него?
-Има много възможни отговора на въпроса ти, Вики. Не мога да знам.
-Но аз трябва да разбера! - решително заяви тя. Сякаш след съня тя бе събрала нови сили и решителност, на които той се възхищаваше, но също така смяташе за безразсъдни.
-Ако се върнем можеш да загинеш, ти не знаеш какво се крие там.
-Не знаех нищо за тази гора, за хората в нея, да, и за замъка не знам, но знам, че не ми е писано да умра тук.
-Откъде можеш да си сигурна
-Шесто чувство
-Би заложила живота си на шестото си чувство?
-Бих заложила живота си за живота на Петър. Аз го въвлякох в това! - тя го прониза с дълбоките си тъмни очи и той се загуби в тях
-Добре, ще се опитам да ти помогна - тихо каза Виктор. - Кажи ми къде го изгуби, къде го видя последно?
Виктория се опита да си спомни. Целия спомен за преживятото в замъка й беше като бяло петно, като мъгляв спомен от отдавнашен сън. Тя се концентрира и опита да си спомни всички подробности или поне по-голяма част от тях. Описвайки помещенията объркано и несвързано, за Виктор бе немислимо трудно да проследи мисълта й.
-...тогава той скочи върху нещо...
-Дървено ли беше? - попита Виктор
-Да. - несигурно отговори Вики
-Със сранни мистични знаци гравирани върху него?
-Да, да - по-убедително кимаше момичето, усмивката й грейна на лицето й, но леденото изражение на Виктор я смрази.
-Оттам лесно няма да се измъкне.
-Защо, какво има там?
-Там е порталът към Нищото. Преходът към владенията на Хеката.
-От митологията
-Да, богинята на мрака, нощните кошмари и магиите. Нейни спътнички са лампадите, нимфи на подземния свят. Очите им омагьосват. Щом погледът им те покоси, те обладава внушението, че без тях си нищо, животът ти няма смисъл, погледът ти става празен и безкрайно влюбен, ставаш роб на Нищото и неговата кралица. Тя има големи сили и зли амбиции да се възкачи на трона на този замък и така да стане владетелка и на нашата гора, да омагьоса всички мъже на горната земя. Единствено жените могат да устоят на магията й, но само сирените и самодивите имат и силата да се борят срещу нея.
-Да повикаме самодивите тогава!
-Няма смисъл.
-Защо?
-Те се грижат за баланса между доброто и злото в царството. Те са причината Горгона досега да не е успяла да завладее земите ни. Но горските нимфи не се интересуват от съдбите на отделния човек. Щом проблемът не е глобален, не се намесват.
-Ами сирените?
-И тях на ги интересува вашата съдба.
-А какво ги интересува?
-Те си имат подводното царство. Там са родени, там живеят, и само пленяването на мореплаватели ги развлича. Те са просто по-малкото зло. Под водата те нямат мъже, затова пленяват моряци, рибари, плувци... всеки, който е близо до водата и има злощастието да ги срещне.
-И какво ги правят?
-Завличат ги при себе си. Сирените обичат да се забавляват с тях, да ги глезят, докато им омръзне. След това горките мъже се оказват дълбоко в морето, откъдето не могат да изплуват, без да са под закрилата на сирените. Просто остават там и никой повече не може да ги намери.
-Но ти каза, че те имат сили?
-Да, имат сили, но не ги използват срещу нас.
-Значи не са лоши?
-О, не, просто не могат да ги използват срещу нас. Нямат интерес. Те са могъщи същества, но техните цели са далеч по-детински. Те обичат да се забавляват. Единственото, което те още не са опитвали, а любопитството им страшно много ги влече, са благата на сушата.
-Те не могат ли да излизат на суша?
-Не, не могат. Единсвеният начин е момиче да им даде краката си. Тогава тя става проста русалка, без сили, а те стават по-могъщи и от самодиви. Но понеже жените не са подвластни и на техните хитрини, те не съумяват да получат крака и не могат да излязат на брега. Не са успявали от няколко столетия. Поне така съм чувал.
-Аз ще им дам краката си в замяна на тяхната помощ!
-Момиче, после няма да можеш да си ги получиш обратно!
-Но ще спася Петър!
-Не се чуваш какво говориш.
-Не, ти не ме чуваш какво ти казвам! Ще им дам краката си! Петър ще ме спаси някак. - Без да го слуша тя се запъти нанякъде, без да знае накъде върви, но сякаш дочули думите й, сирените доплуваха заедно с морето до нея. Нежни, песнопойни, сякаш част от водата, те плискаха с вълните...

» Rollplay